Позволи ми да седна до теб

Позволи ми да седна до теб


Животът е клише.

 

Пътуване към незнайна дестинация. Започва винаги рано сутринта, в мига преди слънцето да озари с първия си лъч Земята. Така е устроен, че да се намираш ту в претъпкан автобус, ту в огромни празни пространства. Понякога всички те блъскат и ти говорят, объркват те, съветват те, дърпат те, за да идеш с тях. Понякога си сам в огромна площ и всичко, което има е хоризонт. Само една  е постоянната величина – Ти!

 

Където и да отидеш носиш със себе си – себе си. Оправи живота си така, че да превърнеш личността си в приятна компания. Не толкова за другите, колкото за теб самия, защото ти си единственият човек, който ще бъде с теб до края на живота ти. Животът ти е автобус, в който постоянно се качват и слизат някакви хора. Едните стоят близо до теб, други са доста далеч. Веднъж ти си шофьора, друг път стоиш просто до него. Често спираш и почиваш, за да погледнеш картата и да видиш през какво си преминал.

 

Аз съм на спирка номер 22. Картата е голяма, а аз съм минала през толкова малко места. Спирка номер 5  ми остави белег на коляното, спирка номер 10 на челото, някои от последните се отбелязаха в сърцето ми. Белезите често видимо изчезват, но в определени условия болят, за да ти напомнят за престоите, които те нараниха. Номерата на спирките не са просто числа, те са уроци. А това не е просто карта – тя е учебник и дневник. Маркирана е, но и аз пиша по нея.

 

На спирка номер 22 съм, а времето е преди обяд. Една жена ми каза, че залезът бил много красив, но той е още далече от мен. Дано го видя край морето. Мечтая си да съзерцавам огромното черно небе, озарено с толкова много звезди, които се сливат и образуват галактики. Може би това е последната карта, която ще видя. Толкова много копнеех за всички следващи спирки, че забравих да се наслаждавам на момента тук и сега.

 

Престоя приключи и се качвам отново в автобуса. Хората май са по-малко, а вече има и нови.  Така ми се иска да се запозная с някой, който да ми покаже своята карта и да ми разкаже своята пътна история. Моята е кратка, а ти ми изглеждаш като човек, който би искал да слуша. Ако ми позволиш ще бъда до теб. Остани докато ти е интересно. Така неусетно можем да стигнем до залеза, а после до дълбокия мрак с вечно изкрящите звезди.

 

Животът е клише.

Пътуване към себе си. Пътуване към теб.

Автобус, карта, спирка, дестинации, стари градове, увеселителни паркове, пустини и острови от лед.

 

Позволи ми да седна до теб.

Автор: Александра Янакиева

Снимки: Интернет

 

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 23 години съм, дипломирана в специалност Психология. Определям себе си като амбиверт, алтруист, оптимист... Прочети повече

Facebook