Природата на зависимия

Природата на зависимия


Забелязваш ли как науката не спира да се развива в дълбочина, а паралелно с това, мозъкът на обикновения човек не спира да мисли на повърхността? Гладко излъсканата, блестяща повърхност, чиято простота и красота, инжектира в него ударна доза мързел и незаинтересованост да копае до сърцевината. Какво правиш, когато си най-отгоре и виждаш само видимото? Съдиш! Класика в жанра.

– „Този е долен наркоман, неудачник, който не може да постигне нищо в живота си”;

– „Наркоманите заслужават да умират и не ми е жал за тях”;

– „Те са избрали този път, защото така им е по-лесно”

 

Ако за миг притихнем и захвърлим клишираните лозунги, ако приемем, че поведението е просто фасада – ще се опитате ли да помислите? Ако, както казва Спиноза, спрем да се гневим и плачем, а кротко в тишината се опитаме да разберем?

 

Тогава ще видим зад кокаина – болка и първична изолация, невъзможност да се свържеш с другите и дълбока несигурност. Когато ти самият се чувстваш  психически и физически здрав, имаш перманентно усещане за щастие и сигурност – опитай се да разбереш, че това е само едната страна на монетата.  Нямаш право да съдиш другата, само защото не си там. Не злорадствай, не прави от нещастието сензация и си спомни, че с един пръст сочиш другите, а с останалите три – себе си.

 

Искаш ли да разбереш един наркоман – започни да мислиш като него. Излез от клишето, което е дълбоко забито в главата ти – „Наркотиците са лошо нещо”. Ако той разсъждаваше по същия начин, вероятно нямаше да достигне до този развой на събитията. Въпросът не е до какъв пагубен изход водят психоактивните вещества, а какво хубаво носят на пристрастения?

 

Точно така, за теб хероинът е убиец, но за него е краткотраен миг на истински живот. Ти се страхуваш, че той ще умре, а той се страхува, че никога не е живял. Съществуване, изпълнено с парализираща болка, безсмислие, липса на обич, безполезност, вина и безпокойство. Специфично разрушително усещане за себе си, като упорити паразити, обхванали всяка клетка. Рак с разсейки по цялото тяло и единствената съществуваща мисъл, че няма светлина в края на тунела.

 

Лекарство за тази ужасяваща душевна болка – дрогата. Не наркотик, а болкоуспокояващо. Миг блаженство, тишина, илюзорна обич, мъглява  цел на съществуване и няколко минути океан от спокойствие.

 

Искаш ли да разбереш защо някой е наркоман? Запитай се. Въпросът не е – защо е пристрастен. Въпросът е в това защо страда. Отговорът, най-вероятно, ще намериш назад, назад във времето, когато е бил малко дете. В този начален период на съществуване не е била посрещната адекватно някаква негова нужда за обич, топлина или порив да се свърже с близък. Вероятно е бил гневно малтретиран – емоционално или физически; видял е майка си нещастна или баща си агресивен.

Какво мисли детето в такъв момент?

Аз съм виновен!       Тя не е щастлива с мен, следователно не ме иска. Нищо не мога да направя като хората и заслужавам този бой. Аз съм безполезен, аз съм грешка.”

И така започват първите процеси на изграждане на наркомана като социална личност. Мозъкът има свойството да се свързва с околната среда, чрез първите човешки интеракции. В онзи период, когато си малък и не познаваш света, единственият, на когото имаш доверие е значимият възрастен. Неговата дума е безспорна истина и ти искаш любовта му с всички сетива, които притежаваш. Представете си, какво се случва с уязвимата детска душа, когато усети или чуе, че не е желана, когато не умее да спи спокойно от страх, че ще бъде жестоко наказана  и нуждата от топлина така и не бива удовлетворена? Повратен момент. Моментът, в който приемеш, че светът е агресивно място, а ти си натрапник в него. Моментът, в който ставаш наркоман е този, а не онзи, в който взимаш първата доза.

 

Това са хора, които са виновни по рождение, насадена и неистинна вина, която ги разяжда и ги прави не-хора. А, веществата са единственият начин да избягат за малко от себе си. Неслучайно, в повечето случаи, любовта между човека и наркотика завършва със самоубийство – то е израз на невъзможността да бъдеш повече себе си, да се понасяш и да живееш в тази проклета кожа. Смъртта за тях не е страшна, страшно е живеенето на човек, който „не е трябвало да се ражда“.

 

Когато мразиш, обиждаш и изолираш зависимия, ти му показваш само онова, което е виждал до сега и подхранваш чувството му за малоценност и несигурност.

 

Ако така или иначе не можеш да направиш нищо, то дай му доза загриженост, топлина и вяра в личността му. Той трудно ще им повярва, защото слабостта и самообвинението са начините, по които е живял. Но ти си другата страна на монетата и имаш силата да бъдеш упорит.

 

Човекът, който наричаш наркоман, не е такъв защото е лош и мрази, а защото не познава доброто и никога не е бил обичан. Той не е натъпкан с психоактивни вещества, защото по презумпция е празен. Черна дупка, която поглъща всичко и оставя само чувството за нищо!

 

Автор: Александра Янакиева

Снимки: Интернет

Коментари

You may also like

2 коментара

  • Ади
    28.02.2018 at 13:17

    Алекс,не бих могла да го опиша по-добре. Възхищавам ти се. Продължавай все така!

  • Надя Бекярова
    03.03.2018 at 13:19

    Уникална статия Алекс! Пиздравяеам те,за това как успяваш да проникнеш толкова дълбочинно и да извадиш на повърхността истинното и то по най- простичкия начин! Уникална си!😘

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 23 години съм, дипломирана в специалност Психология. Определям себе си като амбиверт, алтруист, оптимист... Прочети повече

Facebook