История за една просякиня

История за една просякиня


Здравей.

Помниш ли ме?

И преди сме си говорили, аз съм А.

…като анонимна.

 

Банално ще бъде пак да ти обяснявам за природата на женската душа – урагани, земетресения, цунами и стихии. Иска ми се да ти дам един урок, защото и без това разговорът ми с теб по-скоро прилича на монолог.

При тази така разпространила се интелектуална капитулация ми е най-сладка социалната изолация. Да се свия до прозореца мирна, да гледам как живота хвърчи и минава пред очите ми по шосето, а аз бавно да го изпускам, без да съжалявам, тиха, кротка…анонимна.

Всички размазващи се светещи точици по пътя са милиони съдби – безинтересни, поради своята еднаквост. Онова, че всеки има индивидуално преживяване е преувеличено. Ако ти и аз сме душевно наранени, пълни с липси, празни от смисъл и ти се забавляваш в клуба, а аз го мисля вкъщи? Разликата е илюзорна, ние сме до болка едни и същи. Тъжни по различен начин (цветни или сиви), но еднакво нещастливи.

И като подхванах тази тема, чувал ли си историята за просякинята?

Тя си имала дом, но никой не знаел къде е. Понякога я нямало с месеци, а после идвала и се свивала на земята с наведена глава. Онова, което можеш да видиш от нея са прекрасните извивки на тялото ѝ, по които небрежно се спуска ефирна рокля, на краката ѝ обувки на висок ток и червени къдрици, закриващи лицето. Някои казват, че са го виждали. Доближавали се до нея и шепнели в ухото ѝ сладки обещания за взаимност и любов, а тя плахо повдигала главата си. Погледът ѝ, казват, бил незабравим – гладен за онова, което ѝ предлагат, а в замяна бил готов да дава топлина и грижа. Устните ѝ се извивали в нежна усмивка, а ръцете  здраво хващали краката на онзи, който бил пред нея, от страх да не я изостави. И тогава изчезвала с месеци. После се появявала отново, свита на земята с опънати и странно събрани длани напред. Да се чудиш ще се моли ли или иска подаяния. Ръце – напукани, грозни и ранени, за пореден път влачили се след някой, който умеел красиво да говори. Вечер се изправяла, изтупвала срама от роклята, отмятала къдрици назад и с цялата увереност на света започвала да крачи към вкъщи. А шумът от токчетата ѝ отеквал дълго след като си е отишла.

Не познаваше историята и виждам, че си запленен. Аз си я измислих, но и не съвсем. В природата на всяка жена, в сърцевината на торнадото и урагана, се крие една просякиня. Понякога я пускаме навън, защото сме гладни за любов, а тя често се връща мръсна, ранена, унизена, разплакана, разбита. Безсилно пада в ръцете ни и  без да задаваме въпроси, внимателно я прибираме в най-скришното и защитено място на душата си. Докато не се възстанови и не пожелае отново да излезе.

Аз често я оставям да говори. Свива се на прозореца до мен и когато спре да подсмърча я питам:

– Днес намери ли любов?

– Намерих красиви обещания, построени от лего, някой, който предпочита своето его. Намерих хора, които ме смятат за собственост и ме карат да се чудя дали в отчаяние да се удавя или да ги изоставя. Намерих отношения без стойност и бутафорно привличане. А всички започнаха с надежди за обичане.

 

Монологът ми приключва. Само ще ти дам един съвет.

Когато си тръгнеш или изоставиш, независимо колко си решен или пък си наранен. Не позволявай споменът за нея да потъне като в тиня. Върни се и поне веднъж попитай – Как е твоята просякиня?

 

Автор: Александра Янакиева

Снимки: Интернет

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 23 години съм, дипломирана в специалност Психология. Определям себе си като амбиверт, алтруист, оптимист... Прочети повече

Facebook