Жив ли е Боян Петров

Жив ли е Боян Петров


 

Въпросът ми е риторичен, поради естеството му. А, то е, че в него пределно ясно се съдържа отговорът. Напоследък се задават доста подобни въпроси, някои, от които обидно глупави.

 

Обидни за кого ли?

 

-За мен, за теб и за всеки самоуважаващ се човек, който има възможността да нарече себе не само българин, а и интелигентен и здравомислещ човек.

 

Не отричам, че в момента съм саркастична и използвам пасивна агресия, отявлено проявена към онези, които се „осмелиха” да питат.

 

„Защо не си стоя вкъщи?

Кой е той и защо му отделяме толкова време?

Как може да обръщате внимание на подобен егоист, който пренебрегва семейството си и хуква да прави каквото му е на сърце?“

 

Цитирам чужди думи и пак ме е срам. Неудобно ми е, че съм ги прочела, че са минали през мислите ми. Не мога да отговоря на тези наглеци, защото отговорите ми се загубиха някъде в плаващите пясъци на омразата и недоволството на онези, които ги зададоха. Безумно нагли хора, които имат доблестта да изразяват кухото си мнение навсякъде и смятат, че имат правото да съдят, да искат сметка и да заковават присъди.

 

И там в мълчанието ми просветна! Докато тези хора говорят, а ние, другите, мълчим, втрещени от възмущение, няма да достигнем никъде по-далеч от сега. А, именно в общество, в което вечер умните сядат на масата и гледат по телевизията онези, които не знаят с какво са известни, не могат да обяснят от къде са им доходите и видимо не се отличават с интелект. Общество на мълчаливата интелигенция и заглушително шумната простащина.

 

Днес реших и аз да поговоря. Да проявя смелост и с риск да се завъртя в тази обидна вихрушка на въпроси – да отговоря.

 

Във времена, които се отличават с криза на човешки потенциал, Боян Петров е глътка свеж въздух. Той е нужната доза кислород, с която успяваме да оцелеем. В тези черни дни на безсмислие и безвкусна простотия, се появява един човек и показва как личността може да избяга от оковите и да бъде свободен. Свободен от граници, бариери, семейни отношения, емоции и привързаности. Всичко онова, което с невидима нишка ни държи близо там, където се чувстваме сигурни.

 

Но някои хора се издигат над базовите потребности.

Някои хора имат мечти, които многократно надхвърлят простия материализъм и кариеризъм.

Някои хора пишат история, а други само я четат.

За някои хора няма недостижими върхове.

Някои хора обичат семействата си и все пак живеят за себе си.

Някои хора не са хора.

Много повече са!

 

Ако те не са това, което са, ние нямаше да сме онова, което сме. Границата между лудостта и гениалността е тънка. Тогава, когато това е извън пределите на нашите разбирания, можем само тихичко да се възхищаваме, да уважаваме и да благодарим. Да имаме респект към онези, които са били достатъчно луди да се изкачат на някой връх и да забият там българското знаме, което ние в неизвестност наблюдаваме от сателит между четири стени. Защото ние не сме Боян Петров. Ние цял живот работим, за да имаме двустаен апартамент и умът не ни побира кои са онези, които искат да превземат целия свят. Нас ни е страх. Ние обичаме да сме на сигурно, за да не бъдем наранени. И за да не изглежда това жалко, се вкопчваме в любими хора и с тях оправдаваме статичността си. За нас смъртта е бич.

 

Българинът трябва да се научи да мълчи до моментът, в който започне да задава добре обмислени въпроси. Не питайте защо този мъж е така неблагодарен към съдбата и отново е тръгнал в планината, след като е бил помилван да оцелее толкова много пъти.

Питайте защо е оцелял!

Отговорът е прост. Ако на нас животът не е подарен, то той си го е заслужил. Силата на духът му е Вселена и тя умее да оцелява и да доказва, че има смисъл да е тук и да живее по най-добрият начин, на който е способна.

 

До вчера Боян Петров беше алпинист, който славеше България. Днес е нарицателно за хора, които са неразбрани в своята смелост. Онези, които откриха, че Земята е кръгла и създадоха електричеството. Онези, които също си тръгнаха от семействата си, оставиха хиляди вдовици и сираци, за да спасят страната ни от робство. Тези, които ни подариха свободата с кръвта си. Тези, които никога няма да умрат от старост в топлото си легло. За тях смъртта не е тъй страшна, ако ги застигне в стихията на житейската им страст. Те всички са Боян Петров. Ние не сме!

 

Жив ли е Боян Петров?

Разбра ли, защо въпросът ми е риторичен?

Той е жив днес, ще бъде жив утре и много след като ние умрем и бъдем забравени.

Защото хора като Боян Петров никога не умират.

Умираме ние! Нека поне да живеем достойно.

 

Автор: Александра Янакиева

Снимки: Интернет

Коментари

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 23 години съм, дипломирана в специалност Психология. Определям себе си като амбиверт, алтруист, оптимист... Прочети повече

Facebook