За травмите от детството и маските, които носим с тях

За травмите от детството и маските, които носим с тях


Животът на  човек е път, в който той взима, печели и трупа материални и нематериални завоевания. Характерно е, че с раждането си и вписването в обществото, ние започваме да придобиваме, за да задоволим нуждите си и да се докажем.  Има едно-единствено нещо, с което се раждаме и в хода на влизането ни в социума, се отказваме от него, губим го.

 

Какво е това нещо? Естествеността ни!

 

Колкото повече години се трупат в житейския ни календар, толкова по-малко сме спонтанни и непринудени. Това е логично, предвид налагащите се общоприети норми за това да бъдеш сериозен човек, с положение и достоен за уважение.

 

Замисляли ли сте се кога спряхте да бъдете естествени? Кога за първи път не се подчинихте  на вътрешен импулс да  действате, а помислихте дали това е редно? Не сте се. Смятате, че целият процес на преминаване от неподправено дете към различни вариации на зрелост, е толкова плавен, че чак неуловим и неусетен. Това съвсем не е така. Опитайте се да помислите за него като за най-болезнения период от съществуването ви, който не помните предвид това, че сте били малки.

 

Това е истината. Вие сте били едни малки деца, които не са  изпитвали срам от голотата си, от това, че са мръсни, от това, че задават неуместни и неприлични въпроси, не са ви били присъщи чувства на неудобство и свян. Просто е – за вас мнението на обществото не е имало значение, не сте функционирали по техните неписани правила за етика, естетика и морал. Били сте най-естественото проявление на човека, натурална психика, необременена от общочовешки норми.

 

Всичко до тук ви се струва в реда на нещата, но забравяте едни ключови фигури в цялата картинка – значимите възрастни. Те са родителите, баба и дядо, майка и чичо, иначе казано хората, които са ви отгледали, на които сте вярвали безрезервно, от които сте зависели. Възрастните, за разлика малките деца, са много обременени, смъмряли са ви, ако сте  били мръсни, порицавали са ви, карали са ви се понякога, правили са остри забележки за някои ваши въпроси. Спомняте ли си реплики като „Виж се какво си прасе”, „Така не се прави пред хората, не е прилично” , „Не можеш да питаш такива неща”.

 

Посланието на тези реплики е ясно за теб в момента, когато си възрастен. Разбирал ли си какво значат в далечното минало? Не! Единственото, което са ти носили са били чувства, които са се запечатали в съзнанието ти и сега имат влияние върху маниера ти на живот и държание. Запомнил си, че си бил унижен, че си лош, че всички те гледат и ти се смеят, че не си прав, че си сгрешил, може би си наранил майка си, може би баща ти се срамува от теб. Интензивни чувства и емоции, които са те блокирали. Като маркер са се изписали в психиката ти и после са се вплели един в друг под формата на филтър, през който „четеш” и до днес информацията от околния свят.

 

След всяко следващо тяхно натрупване, ти все повече се свиваш, затваряш и спираш да бъдеш естествен. Може би ще си зададеш някой въпрос, но само наум, от страх, че ще ти се скарат. В малката ти главичка ще се въртят опасения дали това е редно или нередно за възрастните, да рискуваш ли да го направиш/кажеш. А паметта на онези интензивни емоции, за които ти споменах, ще те накарат да спреш, да стоиш, да си ригиден, да си замълчиш.

 

Ето така си загубил своята неподправеност – под тежките вериги на социално приемливото поведение. Отрязали са ти крилете и са взели една част от теб, ограничили са те, поставили са граници на свободата ти. До какво води това по презумпция? Гняв, бунт, агресия – своеобразни за всеки.

 

Някои хора остават в този период от детството. Те са възрастни, които са пасивно-агресивни и вечно гневни на някого и нещо. Живеят, неосъзнавайки, че всъщност не са се примирили да станат социални личности и да се откажат от чистата детска непринуденост. Таят непримирение към това колко нечестно са постъпили с тях и то не дава мир на подсъзнателната страна на психиката им.

 

Други, добре се адаптират, страдат за свободата си, но за да се защитят изработват маска, зад която да се крият, когато нещо не е наред. Травмата е толкова болезнена за психиката на детето, че тя своевременно намира прийом в лицето на маската.

 

Травмата от детството и каква маска носи със себе си. Това са важни теми за психологията по пътя ѝ да разшифрова човешкото поведение. Всички ние сме травмирани, в една или друга степен, в различни сфери, справяйки се с болката по различен начин и най-често неадаптивен. Интересно е как живеем в рутина на поведение, която ни носи удобството от това, че е позната. Вярваме, че тя е ареалът на спокойствието. Далеч от това схващане е истината. Ако опиташ ново поведение и зарежеш старите навици, които в голям процент от случаите всъщност повече вредят на оцеляването ти, отколкото му помагат, ще разбереш, че животът може и да бъде по-приятен. Понякога познатото спокойствие е прикрито подсъзнателно безпокойство.

 

Погледни човешкото съществуване като завоалиран случай. Струва ти се, че съвсем се познаваш, но ако можеш да бъдеш по-проницателен, отравяйки поглед към себе си, ще видиш, че онова, което си мислиш, че си е воалът около онова, което си в действителност.

 

Нормално е да изпитваш съпротива, когато ти кажа, че си травмиран. Всеки иска да е силен и е модерно да казваш, че държиш връзка със себе си и много добре се познаваш. Ако се върнеш назад в миналото и си спомниш как си се чувствал в онези моменти, когато някой се е опитвал да те направи личност, ще се разплачеш. Ще ти стане мъчно за малката душичка, която е била в теб и е страдала от това, че не разбира какво искат от нея, че нещо не е както трябва и това може да е поставило под риск обичта на възрастния. Страх те е било, че ще те изостави, че ще те отхвърли, имал си чувството, че те унижава или предава, мислел си, че е несправедливо.

 

Това именно са 5-те травми от детството – отхвърляне, изоставяне, унижение предателство и несправедливост.

 

Пет измерения, които са ти донесли неприятни усещания, заключили са те в един вътрешен свят и са те накарали да функционираш по схема, която те командват. Тъй като човешката психика е толкова гениална, за да те съхрани, е накарала съзнанието ти да забрави тези емоции, да ги запечата в кутия и пред нея да сложи маските на бягащия, зависимия, мазохиста, контролиращия и скования.

 

Маската не решава проблема, не лекува травмата. Тя е поддържаща, болкоуспокояваща и покриваща. Тя прави живота ти по-поносим и поддържа „амнезията”.

 

Ще ти обясня по-просто. Много хора имат практиката върху големите белези по тялото си да правят татуировки. Белегът не само им напомня за нараняването, а и привлича погледите на околните, те се срамуват, неудобно им е. Душевна болка! Затова вместо да си го причиняват, решават да нарисуват нещо отгоре му и не само другите да не виждат какво е било, но и те самите. Скоро ще забелязват само татуировката и ще „изключат”, че там е имало белег.

 

Травмата (белегът) и маската (татуировката).

 

 

Накрая ще ви провокирам с няколко въпроса.

Покривайки белегът, той спира ли да съществува?

Случвало ли ви се е да натиснете стар белег и да ви заболи?

 

Ако отговорът е да – помисли.

За травмите, които може ти да имаш, как се справяш с тях  кои са твоите маски.

 

 

 

Всяка една от тях ще опиша в отделни статии.

 

Автор: Александра Янакиева

Снимки:Интернет

Коментари

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 23 години съм, дипломирана в специалност Психология. Определям себе си като амбиверт, алтруист, оптимист... Прочети повече

Facebook