Монолог на (аут)ист

Монолог на (аут)ист


Здравей,

аз съм Иван, мога да бъда Джордж или пък Петър.

 

Най-често ме наричат аутист, Аспергер, дефицитен, изостанал, хиперактивен, разсеян, неразбиращ, агресивен, тих, самотен, изолиран. Чувал съм да ми казват луд, глупав или лош. Толкова много етикети ми лепнаха, че спрях да се обръщам дори на собственото си име. Безразличен съм към обидите, защото трудно стигам до подплатата на думите. Виждам, че мама плаче като ги чуе.  Те били като оръжие и правели рани отвътре. Тялото ти е здраво, а пък те боли. Добре, че не ги разбирам и така не могат да ме наранят.

 

Аз съм обикновен човек отвън, който не може да каже какво му е отвътре. Трудно е да си затворен в себе си и така да искаш да излезеш, да пробиеш кожата си и да се измъкнеш от този капан, че да се хвърляш като подивял звяр, за да се спасиш. Хората ме гледат странно, упрекват ме и ми се карат. А, аз просто искам да кажа какво ми е, да поискам, да споделя, да имам. Отварям уста и от нея излизат само писъци, звуци или думи, които трудно намират дори грешна структура. А, как лесно текат изреченията на мама и тате, когато се карат, сякаш са го тренирали с години. Виждам ги как често правят като мен – плачат безутешно, викат, блъскат и събарят, удрят по масата, защото другия не ги разбира. Но на тях им е простено, защото нямат онова с „А”.

 

Събуждам се и искам да съм весел. Отварям очи, минавам с пръст през всичките точки на чаршафа, изправям се и слизам от леглото като стъпвам първо с левия, а после с десния крак. Минавам по ръба на килима и достигам до банята, там мама ми помага да си измия зъбите, защото моите ръце не могат да се движат плавно като нейните. Връщам се по другия ръб на килима и отивам да облека дрехите, които са ми оставени на леглото. Нося само синьо, бяло и черно, всички други цветове ми носят толкова голям дискомфорт, че ги събличам на секундата, без да се интересувам къде се намирам. Отивам в кухнята при мама. Обичам мама, защото обичам рутината. А, тя е онова нещо, което винаги го има. Горката, спря да се опитва да ми дава плодове, защото ме плашат – толкова са големи, твърди и странни, че не искам да се доближават до устата ми. Харесвам само пасирана храна – не се налага да я дъвчеш и никога не те изненадва.

 

Днес е обикновен ден. Ще се кача в столчето в колата, което е отзад и отляво, ще продължим по улицата надолу, ще спрем на светофара и после ще завием надясно. Така ще излезем на един голям булевард, по който обичам да следя спирките, докато не завием надясно и после ще отидем в парка. Вече спокойно мога да ходя там, защото знам пътя. Слизаме от колата и всичко изглежда, че е наред. Изведнъж се задава голяма кола по улицата, свети в червено и издава ужасно силен и пронизващ звук. Започвам да пищя, като така се опитвам да го заглуша, да спре и да го няма. Той е там и като хиляди ножове, преминава през ушите ми и се забива в центъра на главата ми. Непоносима, ужасяваща болка, която цялото ми тяло не може да изтърпи. Пак онази криза, в която искам да изляза от себе си, за да избягам от този зъл и страшен свят. След минути всичко отминава. Мама се опитва да ме прегърне с насълзени очи – тъжно ѝ е, защото съм я удрял или защото всички наоколо ни гледат. Защо никой друг не го боли?

 

Това е моя свят –  понякога нормален, а друг път много светъл, твърд за преглъщане, грапав да го понесеш на кожата си и толкова нетолерантен. Колкото не разбирам пълнежа на думите, толкова повече ми говорят. Всичко това ме вбесява, изнервя – искам да срутя онези неща по шкафа или да си ударя главата в стената. Всички „вдигнаха ръце от мен”, оставиха ме да правя каквото искам и това още повече ме плаши. Не стига, че светът е толкова мрачен, а аз дори не знам правилата му. Това ме кара да бъда активен, да тичам, да не ме свърта на едно място – „търся” решение, „търся” да ядосам някого, да ми обърне внимание, да ми сложи граници и да се успокоя, че те ще ме пазят.

 

Всичко е толкова объркано, че предпочитам да съм сам. Уединението и рутината са единствения лукс, който мога да си доставя. Те са равни на спокойствие. И ако искате да науча нещо, то просто го вкарайте в рутината ми и спрете да ме обърквате. Знам, че е трудно да се общува с мен – детето; с един човек от семейството, от групата в детската градина, на площадката и в класа в училище. На мен ми е трудно да общувам с всички вкъщи, на улицата, в магазина, на площадката и в света. Мислите са затворени в главата ми и само, ако можех да използвам езика като вас, за да ви разкажа колко е интересно моето съществуване.

 

Има и хора, които се опитват да ми помогнат, тате ги нарича терапевти. Понякога с тях говорим на един език. Невероятно е как за минути могат да „влязат” в главата ми, да ме разберат и после галантно да започнат да ме изваждат от нея. Те не ме съдят и играят на моите игри – подреждаме чашите в редица и събираме кубчета по цветове. Така се чувствам важен и печелят доверието ми.  После, макар и да не ми е интересно в началото, започвам да играя и на техните игри. Те учат мама и тате да правят същото и така малко по малко се променям. Това е път, казват терапевтите, по който ходим с малки крачки. Те са като магьосниците и имат безупречно зрение – защото виждат напредъка ми по него, когато никой друг не може.

 

Ако можех да кажа нещо на всички, то щеше да е, че не е нужно да ме разбират, ако просто ме обичат.

 

Автор: Александра Янакиева

 

Коментари

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 25 години, психолог. Определям себе си като амбиверт, алтруист и оптимист с реалистични наклонности. Винаги съм в борба срещу догмите, табутата и клишетата; обичам „загубените каузи” и пътищата без изход. Те събуждат в мен енергия да ги разплитам и разгадавам и ме водят по пътя на логиката и размишленията. Книгите, знанието и образоването са моята страст.

Facebook