Game over – изповедта на един заклет геймър

Game over – изповедта на един заклет геймър


Здравей,

Приятно ми е да се запознаем.

Аз съм The_great_g. или накратко Великият геймър.

 

Геймър –  без кавички, без главна буква – защото въпреки великите ми дела в мрежата, съм обикновен нещастен човек. Ако ти, който четеш това, си мой колега, и се обидиш от думите ми – помисли си! Никой щастлив човек не прекарва повече от 30мин. пред екрана. Щастливите хора са заети – с работа, с планове, със самоусъвършенстване, с истинските хора и удоволствия. Те развиват истинския герой, общуват очи в очи и се „бият” с проблемите.

 

Ако можех да погледна отвъд всичките си бариери и съпротиви, вероятно щях да се срина под напора на жалкото си съществуване. Устата ми пресъхва и с усилие преглъщам, устните ми бавно се отварят и изричат нещо, което потисках дълго – „Аз съм страхливец”. Мозъкът ми преживява тези думи като физическа болка, пръстите ми треперят, а червените ми очи започват да се пълнят със сълзи. Никога няма да имам дързостта да си призная това, нещо повече – строго ще осъдя този, който посмее да ме „разтълкува”.

 

Животът е толкова сложен и труден, а аз нямам ресурс да се справя с него. Страх ме е, че ще се проваля и ще изплува на повърхността колко съм слаб. В съзнанието ми няма място за падения, затова живея във виртуалния свят. Там съм богат, могъщ, разгромявам лошите и имам пълен контрол върху ситуацията. Ако се случи да падна, на секундата започвам нова игра, докато болното ми его не приключи „битката” с победа. Правил съм го стотици пъти, осъмвайки пред екрана с вцепенени пръсти върху клавиатурата. Победата е болкоуспокояващо, балсам за възпалените и загноили емоционални рани, но не е лек и не може да ме избави от агонията на „трудния живот”. Лягам си задоволен или по-скоро заблуден, че ме бива и се справям. На сутринта се събуждам със същата тежест в гърдите, с мрачните мисли, оплели паяжини в главата ми и едно парманентно усещане за несъстоятелност. Почти не помня кога съм бил истински щастлив – безгрижно весел като в детството, влюбен до уши, кога изпитвах удоволствие от докосване, от разговор, от книга, от целувка или наслада от великата гледка към природата.

 

Сутрините са тежки, защото ме връщат в действителността. Там, където имам „задоволителна” работа, „задоволителни” доходи и „задоволителни” успехи. Там, където няма развитие на нови умения, няма идея за по-добро бъдеще и там, където не зная какво да направя със себе си. Мразя хората, които си признават колко са слаби и с това изглеждат колосално силни. Те плачат, за да отмият болката и след това се сражават с „враговете” в живота – пробивни са, учат, четат, рискуват, променят се, смеят се, прегръщат се, обичат, говорят, споделят. Те са! Аз не съм! Опитвам се да изкопая малка дупка, в която точно да се вместя и да „избутам” тоя живот. Нито повече, нито по-малко.

 

След всичко това се прибирам вкъщи. Отварям вратата и там е моят стол, пардон – трон. Сядам на него и хващам онзи жезъл с два бутона, с който съм на един клик разстояние от моето царство. Тази изкуствена светлина, която „прогаря” ретините ми е като хероин, който не мога да спра да си набавям. Пак съм тук – велик и непобедим – няма проблеми, няма болка и няма реалност. Не съществува тук и сега, само там и тогава. Свикнах да се друсам с изкуствен допамин. Горчивината на кафето и сладостта на плодовете нямат същия вкус, както и удоволствието от приятелството и интимните взаимоотношения. Нищо не е толкова наситено и опияняващо като този мой изкуствен свят. Никой вече не е толкова важен – нито приятелите ми, нито партньорът или семейството. Те са онзи трън, който ме боде постоянно и онази досадна връзка с реалността. Бягам от тях, искам да съм сам.

 

Аз съм The_great_g. – Великият геймър. Заобиколил съм се от крепостни стени, паравани, бариери, вдигнати мостове и бодлива тел, а зад цялото това укрепление се е свило едно малко човече. Уязвим съм, слаб съм и съм силно изгубен. ­Не знам къде се намирам и се чувствам физически и психически пребит от живота. Реалността е твърде жестока, а аз не намирам начини и сили да я променя, затова бягам от нея. Опасно е да бъдеш толкова „чуплив”, затова слагам фалшив костюм и маска на личност, която няма нищо общо с мен. Тя е силна, борбена, не мрънка, не плаче и не се оплаква. Това понякога ме прави НЕ-човек и винаги не ми позволява да се свържа с хората. Приятелите и връзките ми са повърхностни, защото никой не може да прокара ръка през бодлите и да ме погали. Аз също бих се наранил, ако понеча да докосна другиго. Всичко е кратко и е илюзия за топли чувства и партньорство.

 

Ако можех наистина да кажа тези думи и да пусна с тях болката и отчаянието. Само, ако имах силите да се разплача и да поискам помощ. Ако имах очите да погледна колко жалко съм се свил на дъното и смелостта да стана и да започна да драпам нагоре. Ако бях достатъчно дързък да размахам меч в главата си и да разсея всички лоши сценарии, да счупя стените си и да се оставя да ме видят. Тогава и само тогава, щях да се свържа със себе си и да развия реалния герой.

 

Слабостта ми е по-силна.

Затварям очи и преглъщам истината. Отварям ги и се връщам в играта. Моето спасение, моята дрога и единствения изход на един слаб човек.

 

Приятно ми беше,

Твой, но не свой –

Велик геймър.

 

Автор: Александра Янакиева

Снимки:Интернет

Коментари

You may also like

LEAVE A COMMENT

За мен

Александра Янакиева

Александра Янакиева

Името ми е Александра Янакиева, на 25 години, психолог. Определям себе си като амбиверт, алтруист и оптимист с реалистични наклонности. Винаги съм в борба срещу догмите, табутата и клишетата; обичам „загубените каузи” и пътищата без изход. Те събуждат в мен енергия да ги разплитам и разгадавам и ме водят по пътя на логиката и размишленията. Книгите, знанието и образоването са моята страст.

Facebook